Как да възпитаме щастливи деца?!?

Някой ден ще си родя син и ще правя всичко наобратно. От тригодишен ще му повтарям: „Миличък, не си длъжен да бъдеш инженер. Не си длъжен да бъдеш юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато пораснеш. Искаш да бъдеш патоанатом? Браво! Футболен коментатор? Моля! Клоун в търговски център? Отличен избор!“


(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

И на своята тридесета годишнина той ще дойде при мен, потен, оплешивяващ клоун с размазан грим на лицето, и ще каже: „Мамо, аз съм на трийсет години, а съм клоун в търговски център! Такъв живот ли искаше за мен?! Какво си си мислела, когато ми казваше, че висшето образование не е задължително? Какво си искала, мамо, когато си ми разрешавала вместо да решавам задачи, да играя с момчетата?“

А аз ще кажа: „Миличък, не исках да те карам насила – ти не обичаше математиката, обичаше да си играеш с децата.“

А той ще отговори: „Аз не знаех до какво ще доведе това, бях малък и не можех да решавам нищо, а ти, ти, ти ми провали живота“, и ще доразмаже грима по лицето си с мръсен ръкав.

Тогава ще стана, ще се вгледам в него внимателно и ще кажа: „Значи така: на света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. Ако не разбираш това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. За психотерапия ще са му нужни примерно пет години.


(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

Или няма да е така…

Когато един ден имам син, ще направя всичко наопаки. От тригодишен ще му повтарям: „Не бъди идиот, мисли за бъдещето. Учи математика, ако не искаш цял живот да си оператор на кол център.“

И когато той стане на 30, ще дойде при мен, потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки на лицето, и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30 и работя в Google. Работя по 20 часа в денонощието, нямам семейство, мамо. Какво си мислела, когато ми казваше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си си представяла, когато ме заставяше да уча математика?“

А аз ще кажа: „Скъпи, исках да получиш добро образование, да имаш много възможности.“


(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

А той ще отговори: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, след като съм нещастен, мамо? Минавам покрай клоуна в търговския център и му завиждам, че е щастлив. Можех да бъда на негово място, но ти, ти, ти ми провали живота“ – и ще потрие с палците си носа под очилата.

Тогава ще се изправя, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така: на света има два типа хора – едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти не разбираш това, значи си идиот.“

Той ще каже „ох“ и ще припадне. А за психотерапия ще са нужни около пет години.

Или пък не…

Един ден ще имам син и ще направя всичко наопаки. От тригодишен ще му повтарям: „Аз не съм тук, за да ти бъда опора. До теб съм, защото те обичам. Иди при баща ти, скъпи, питай него какво да правиш, не искам аз да бъда последна инстанция.“

И когато той стане на трийсет, ще дойде при мен, потен, оплешивяващ режисьор с меланхолия в очите, и ще каже: „Мамо, аз съм на трийсет години. И вече трийсет години се чудя какво да направя, за да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла, написах книга за тебе, мамо. Но си мисля, че на теб ти е все едно. Защо никога не изказа своето мнение? Защо винаги ме отпращаше към татко?“

А аз ще кажа: „Скъпи, не съм искала да решавам нищо вместо теб. Просто те обичам, а за съвети си имаш баща.“

А той ще отговори: „За какво, по дяволите, са ми татковите съвети, когато питам теб, мамо? Цял живот се домогвам до твоето внимание, готов съм да дам всичко, ако може поне един път, един път поне да помислиш за мен. Със своето мълчание, със своята дистанцираност ти, ти, ти ми провали живота“ – и театрално ще се удари с ръка по челото.


(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

Тогава ще стана, ще го погледна внимателно, и ще кажа: „Значи така: на света има два типа хора – едните живеят, а другите през цялото време чакат нещо. И ако ти не разбираш това, значи си идиот.“

Той ще каже „ах“ и ще припадне. А за психотерапия ще са нужни около пет години.

Този текст на Светлана Хмел е чудесна профилактика на майчинския перфекционизъм. Отпуснете се! Колкото и да се опитваме да бъдем идеални майки, все едно – нашите деца винаги ще имат какво да разкажат на своя психотерапевт.